сряда, 19 септември 2012 г.

някъде в сряда.

  В такива моменти разбирам защо "семейството" и всички подобни инситуции са твърде непрактични за човек на 21, за мен на 21. Защото обичам семейството си, обичам приятелите си, обичам котката и местата, на които живея, но в момента не ми е до това.
Не ми е до вечерята, която обещах да сготвя, не ми е до дънките, който трябва да си купувам, не ми е до чашите, които трябва да измия, аз искам просто да замина на някъде. Да не се чудя дали съм забравила котлона или уйндоуса, който хванах да инсталирам днес е окей, искам да си хвана чантичката, да натисна газта до приемливите обороти и да гледам как пътят се променя.

  Всички тези отговорност, обещания, задължения да бъдат замененени от вдъхновението да избираш какво точно искаш да правиш днес. Къде да пиеш кафето си и колко време да се задържиш на този стоп. СТОП.

  И е адски изморително дори да си мислиш за това. Да виждаш как идеята е толкова чиста в главата ти, но нещичко, дали скруполи или набита по изкуствен начин в главата ти съвест те карат да не можеш. Предполагам е едно прекрасно възпитание да не се забравят ангажиментите и винаги в деня на битката да си в бойна готовност, дори и с премазано его, поне с гордост, че си там... но не винаги действа.  Особено когато... не искаш да действа. Искаш просто да се покриеш от света, половината ти приятели да забравят мобилния ти номер, но разбира се, да не забравят теб самия, а ти да си пиеш биричката на някой кей и да мирише на сол и водорасли. Понякога ежедневието в простата си същинка е толкова натоварващо, че наистина се чудя как хората са поискали да си го осложнят поемайки отговорност и за други хора. Та нима не е това основната причина да правим грешни за нас самите избори? Че сме поели отговорност и за други хора. Хора, които не познаваме, но обичаме и най-вече - уважаваме по някакъв странен начин, изпълнен с благодарност и примиерние. Понеже така и не се научихме да следваме наща правда. Малцината, които са усели по-често стават известни,а след това спират да следват своята си правда и започват да слушат наща (този път да се чете обществената). Пък и за къде правда... à la guerre comme à la guerre.
И понякога (само понякога) не искаш да се биеш в ничия война за нищо и никого. Искаш просто да си седиш и да гледаш как светът преминава, съществува и е прекрасен в нежеланието си да те замесва в свойте афери.
  Пък ако и на сутринта ти направи чаша кафе, всичко е идеалка....