10 Dead Fingers live in Gabrovo, club Faces, 18.12.2009г - петък

...или защо нашите момчета са прекално яки.

След някое и друго премеждие габровците 10 Dead Fingers излязоха на сцената на добре познатото ни клубче (a.k.a. под театъра)към 11 часа в една доволно студена вечер. И смело ще кажа, че така не съм се забавлявала на концерт от много време. Звученето беше мощно, емоциите великолепни и сякаш защото публиката бе главно от приятели и приятели на твоите приятели, атмосферата стана домушарска. В един момент дори прекално, но се очакваше вечните габровски легенди да се качат на сцена с групата, че и да изпеят някое и друго парче. А за смата група...

След дълго мислене с кого да се сравни музиката на 10 Dead Fingers се стигна до извода,че просто трябва да се чуят. Сравнително млада банда, която лично аз слушам за 2ри път мисля (в краен случай 3ти), на живо и колкото и да ми се иска, още не мога да споделя мнение за звук на запис. Много добро технично и музикално представяне и макар и барабанистът им да бе с момчетата само от месец, младежът си знаеше урока. Долавяше се някакво притеснение, ала публиката се постара максимално и резултат имаше - толкова крещене не е било от много време.

Сетът беше само то авторски парчета, което е достойно за уважение само по себе си, да не говорим,че и парчетата бяха добри. Единственият кавър бе Hey Joe (John) на Джими Хендрикс, който самият вокалист описа като "запазена марка на групата". Заради ограничения репертоар, 1вото парче - Protest бе повторено, но нямаше недоволни, напротив. По план, вечерта се очакваше да свирят и софиянците от Fyeld,но заради снежното време това не се случи, което накара габровци да разлеят максимално сетът, та да няма недоволни. Като цяло имаше доста почивки за по наздраве, което много ми хареса като идея - пропуска се онзи момент, в който те заболява главата от много силен звук наведнъж. Така се свири, сърдечно, живо, уникално и с контакт с публиката, достоен за отличие, което каквото и да си говорим - остава като водещ спомен за музиканта на сцената.

10 Dead Fingers свириха от сърце, както все по-малко музиканти могат! Разхахдоа се максимално и искрено пожелавам възходящо развитие, заслужават си го!


















myspace
10 dead fingers:
Николай Златев -вокал,китара
Петър Антонов -бас
Иван Кочев -барабани

photos by me, а един ден може да се науча и ревюта да пиша...

...и тогава той изяде един плъх.

...и тогава той изяде един плъх. Един прекрасен не много малък и прилично голям сив плъх с уши, опашка, зъби, козинка и всякакви такива неща, присъщи на хубавите плъхове.
- Е защо, по дяволите, ти беше да изяждаш животното!?
- Ей така, изядох го, защото мога. Както ти ядеш сърца, така аз изядох плъха.
- Глупости, аз не ям сърца.
- Ми и аз плъхове.
- Офф, давай да се махаме от тук, че и без това я загазихме.
- Както кажеш, когато кажеш, къдтео кажеш, както кажеш...
Айде пак същата песен и двамата потеглиха към изхода. Влизайки в старата къща тя очкваше, че ще намерят плъхове, ама най-малко очакваше той да ги яде. Спонтанно решение, кауза някаква, идея зла, давай да ядем, че само това ни остана. Всъщност, той се държеше тъпо от има-няма 2 седмици. Спря алкохола, отказваше на всякаква дрога, та дори шоколад не близваше. Смучеше някакви цигари, ама един Бог знае защо, пък и повече от толкова не си правеха труда да попитат.
Върхва вече по малка светла уличка с черешови дървета, китни къщички, заспали кучета, щастливи стопани наближили времето си да се сбогуват със света и техните внуци. Идилия от класа. Странно местенце за призначната изоставена къща в подножито на хълма. Сякаш хората го правят нарочно. Оставят една грозна стара къща в прекрасния си кваратал, за да им помага да се различават от нея. Да я поглеждат и да казвах „ах ние колко сме добри” и отново да се връщат към почти перфектното си битие. Не, че в него няма плъхове, просто се крият по дупките си. А в къщата? В нея имаше складирани спомени и тайни. Не, нищо страшно, освен малко минало. От онова старо време, което дори спомените не променяха. То си оставаше да гние, докато не изчезнеше все същото и загубено нарочно, а Луната отгоре само се подусмихваще тъжно, че за нейния блясък гниенето е немислимо.
- Къде отиваме?
- Където аз кажа.
- Слушам те.
- Прибираме се.
- Мне, отиваме отгоре на хълма, трябва да ти дам нещо.
- Дай ми го тук.
- Няма.
Каквито и неща да минаваха през главата и тя имаше любопитство за трима, което и помогна и да го поселдва. Може би, ако той знаеше, че само любопитството и я кара да държи ръката му и да се катери по камъните нагоре щеше да я остави да падне. Причудливи неща правтя хората за едното знание. Пропускат пътя, за да видят целта, от която да научат края... без въобще да си спомнят началото. За десерт се оплакват, че са си губили времето. А на въпроса, в какво биха желали да мине то, отговарят нещо от типа „полезни дейности...”.
- Трябва ли да се качваме чак до горе?
- Само ако искаш.
- Ами не искам, дай ми го сега и тук.
- Няма. Качваме се горе, разбира се, че трябва. За мен трябва.
Дърво след дърво, след дърво, след дърво, след клечка, след храст, след дърво, след дърво, след бръмбър, след перо, след дърво, след камък, след дърwо, след дърво, след черупка на орех, синьото небе и шума на рекичка... Най-важните детайли в момента. И още много други разнообразни моменти. Тя се влачеше нагоре, докато той бързаше сякаш слънцето щеше да залезе всеки миг. Дърпаше ръката и без да обръша внимание на показващите болка звуци, които тя издаваше, не, не че за него пътят нямаше значение. Ала не беше сигурен,че иска да го споедли с нея. Щяха да бъдат горе, заедно, а можеше и да отлетят на някъде после... ала по пътя тя просто трябваше да се движи.
Накрая стигнаха. Семпло, просто и лесно – стигнаха.
- Е?!
- Е какво?
- Какво щеше да ми даваш?
- Ама ти за това ли мисли през целия път. Обичам те, дай да поседнем. Ще видиш после какво ще ти давам, няма да избяга, е поне не вече.
- Моля? Да не е мъртво?!
- Мда, ще ти подарявам себе си.
- Глупости, ти не си мъртъв!
- Какво успокоение, защото не съм и това, кеото ще получиш. Ето, оставих ти опашката.
- Каква опашка? На плъха?!
- Същата. Опашката на моя плъх, на плъха, който изядох. Ето, заповядай, подарявам ти я.
- Отвратително...
И тя тръгна надолу по същия този хълм, без въобще да трябва да ходи където и да е. Не чу вика му след нея, и двмата знаеха, че повече няма да се видят, поне не и нарочно. Как така, опашка..
На хълма той седеше на земята и държеше същата тази тъй симпатична опашка на плъх. Приличаше му на цвете. На остро, странно цвете, плод на света, дете на зората, наведе се, изкопа малка дупка и сложи цветето в нея, стърчащо към небето. Усмихна се. И така той посади еидн плъх...