Omnia - Wolf Love.
Като почитател на творчеството на Omnia ще кажа,че съм на 6-та песен и съм на мнение " НЕ СИ ГО ПРИЧИНЯВАЙТЕ."
Малко по-късно (мисля) повече рецензия, за сега май има 1 парче ставащо.
(знам,че на никого на му пука, но ужасът е прекалено голям)
петък, 9 ноември 2012 г.
сряда, 19 септември 2012 г.
някъде в сряда.
В такива моменти разбирам защо "семейството" и всички подобни инситуции са твърде непрактични за човек на 21, за мен на 21. Защото обичам семейството си, обичам приятелите си, обичам котката и местата, на които живея, но в момента не ми е до това.
Не ми е до вечерята, която обещах да сготвя, не ми е до дънките, който трябва да си купувам, не ми е до чашите, които трябва да измия, аз искам просто да замина на някъде. Да не се чудя дали съм забравила котлона или уйндоуса, който хванах да инсталирам днес е окей, искам да си хвана чантичката, да натисна газта до приемливите обороти и да гледам как пътят се променя.
Всички тези отговорност, обещания, задължения да бъдат замененени от вдъхновението да избираш какво точно искаш да правиш днес. Къде да пиеш кафето си и колко време да се задържиш на този стоп. СТОП.
И е адски изморително дори да си мислиш за това. Да виждаш как идеята е толкова чиста в главата ти, но нещичко, дали скруполи или набита по изкуствен начин в главата ти съвест те карат да не можеш. Предполагам е едно прекрасно възпитание да не се забравят ангажиментите и винаги в деня на битката да си в бойна готовност, дори и с премазано его, поне с гордост, че си там... но не винаги действа. Особено когато... не искаш да действа. Искаш просто да се покриеш от света, половината ти приятели да забравят мобилния ти номер, но разбира се, да не забравят теб самия, а ти да си пиеш биричката на някой кей и да мирише на сол и водорасли. Понякога ежедневието в простата си същинка е толкова натоварващо, че наистина се чудя как хората са поискали да си го осложнят поемайки отговорност и за други хора. Та нима не е това основната причина да правим грешни за нас самите избори? Че сме поели отговорност и за други хора. Хора, които не познаваме, но обичаме и най-вече - уважаваме по някакъв странен начин, изпълнен с благодарност и примиерние. Понеже така и не се научихме да следваме наща правда. Малцината, които са усели по-често стават известни,а след това спират да следват своята си правда и започват да слушат наща (този път да се чете обществената). Пък и за къде правда... à la guerre comme à la guerre.
И понякога (само понякога) не искаш да се биеш в ничия война за нищо и никого. Искаш просто да си седиш и да гледаш как светът преминава, съществува и е прекрасен в нежеланието си да те замесва в свойте афери.
Пък ако и на сутринта ти направи чаша кафе, всичко е идеалка....
Не ми е до вечерята, която обещах да сготвя, не ми е до дънките, който трябва да си купувам, не ми е до чашите, които трябва да измия, аз искам просто да замина на някъде. Да не се чудя дали съм забравила котлона или уйндоуса, който хванах да инсталирам днес е окей, искам да си хвана чантичката, да натисна газта до приемливите обороти и да гледам как пътят се променя.
Всички тези отговорност, обещания, задължения да бъдат замененени от вдъхновението да избираш какво точно искаш да правиш днес. Къде да пиеш кафето си и колко време да се задържиш на този стоп. СТОП.
И е адски изморително дори да си мислиш за това. Да виждаш как идеята е толкова чиста в главата ти, но нещичко, дали скруполи или набита по изкуствен начин в главата ти съвест те карат да не можеш. Предполагам е едно прекрасно възпитание да не се забравят ангажиментите и винаги в деня на битката да си в бойна готовност, дори и с премазано его, поне с гордост, че си там... но не винаги действа. Особено когато... не искаш да действа. Искаш просто да се покриеш от света, половината ти приятели да забравят мобилния ти номер, но разбира се, да не забравят теб самия, а ти да си пиеш биричката на някой кей и да мирише на сол и водорасли. Понякога ежедневието в простата си същинка е толкова натоварващо, че наистина се чудя как хората са поискали да си го осложнят поемайки отговорност и за други хора. Та нима не е това основната причина да правим грешни за нас самите избори? Че сме поели отговорност и за други хора. Хора, които не познаваме, но обичаме и най-вече - уважаваме по някакъв странен начин, изпълнен с благодарност и примиерние. Понеже така и не се научихме да следваме наща правда. Малцината, които са усели по-често стават известни,а след това спират да следват своята си правда и започват да слушат наща (този път да се чете обществената). Пък и за къде правда... à la guerre comme à la guerre.
И понякога (само понякога) не искаш да се биеш в ничия война за нищо и никого. Искаш просто да си седиш и да гледаш как светът преминава, съществува и е прекрасен в нежеланието си да те замесва в свойте афери.
Пък ако и на сутринта ти направи чаша кафе, всичко е идеалка....
неделя, 15 юли 2012 г.
сряда, 11 юли 2012 г.
Малко от Пловдив
Някой и друг кадър от един кратък прествой във вековния град, като не претендирам за капка оригиналност... но ми се снимаше.
The Land is silent... before the storm.
неделя, 1 юли 2012 г.
There was i on a july morning...
looking for.. а не, без толкова сложни въпроси. През повечето време си търсих биричката или къде е нашоя огън, та може да минем с едно looking for something.
Дълбоко известно ми е,че за многзина така наречения Джулай е нищо повече от една пародия на отдавна умрелия свободен комунистически дух или едно хубаво напиване на сборО, но позволете ми да противореча. И не, хич не ми пука, че горните определения са вярни и пародията случваща се на Камен бряг последните години по-често е гей парад с не толкова добре обезкосмени хора и слаба рекламна стратегия, важното е че винаги когато се върна от Джулай знам,че е юли. А на нова година не знам, че е нова година, което на мига го прави по-важен в календара ми. Допълнително и семейната традиция съпътстваща Джулая да е някак си с пъти по силна от новогодишната. Ако някой не знае, мразя нова година.
Та по стара традиция с татко се замъкнахме на Камен бярг за 1ви юли. И колкото и човешката простотия да ме отчайва и очарова мизантропа в мен, това нямаше капка значение. Обичам си Джулая. Един ден ще си купя Камен бряг и ще допускам там само хора, които (понякога) заслужават. Е, тогава не би било толкова джулайско.. но и сега имам забележки.
Ето малко снимки.
сряда, 20 юли 2011 г.
Kavarna Rock Fest 2011
В Каварна тази година аз отидох най-вече за 4ри групи - Katatonia, Sonata Arctica, Paradise Lost и Opeth, на страна имах и огромен интерес да чуя Tiamat и Moonspell на живо, а относно Arch Enemy - тази банда трябва да се види, но защо това малко по-късно.
Първото си е първо - организацията, както винаги, беше брилянтна, звука доволно добър, самата Каварна чиста, спретната и изпълнена с цветенца, плажът й отвратителен, но пък компанията толкова яка, че не остана време за оплакване!
*снимките са много зле, знам... но да има!*
15ти юли... Като добри деца успяхме да пристигнем в Каварна към 4 и малко, умрели от глад и жадуващи бира, в следствие на което на мига се забихме на скара/бирата баш пред стадиона, и по-гадни кюфтета съм яла, но имаше бира! Квартира, душове и знаем си Каварна Рок Фест - щом програмата казва,че ще почнат в 6, значи ще е в 6. Към толкова и 15 се замъкнахме към стадиона и точно тогава благослових обстоятелствата, защото си бях взела гривничка предварително, а опашката беше голяма.
Първи забиха Dreamshade - за пръв път чувам момците, но съм доста доволна. Яко свириха някакъв мело дет, вокала им изглеждаше яко алтърнатив/хип хоп, а се оказва, че ми е и набор, което го прави още по-готин, а и бяха много благодарни към публиката, което без да се лъжем си го обичаме. Не, никак не звучаха фалшиви и позиращи в благодарностите си, за подобно поведение след съвсем малко.
По часовник в 7 се пуснаха шведските красавци Katatonia, които очаквах с нетърпение, особено при разочарованието ми от пропадналия им концерт преди време. Бяха си на ниво, сетлистът беше силен, особено доволна съм от присъствието на парчета като July, My Twin, Leaders, Ghost of The Sun, но като цяло... липсваше мощ. Парчетата на Katatonia винаги са били доста по-атмосферични от колкото помитащи и може би точно това ми куцаше, но никак не бих обвинила бандата... просто са за солов концерт където човек може да се потопи в атмосферата им изцяло, а не слънчева Каварна.
Дойде и моментът за Sonata Arctica... много много противоречивия момент. Слушам Sonata от може би вече 5-6-7 години и умрях от яд когато изпуснах първия им концерт в Каварна, та това беше наистина мечтан миг! Преди да излязат на сцена публиката се обърна изцяло оказвайки се 80% жени на предните редове и то жени пред оргазъм, имам съмнения, че някой го достигнаха по време на концерта. И излязоха Sonata Arctica... и да, наистина бях щастлива, и за точно 3 песни ми го скапаха... Имаше приятни моменти в сетлиста, няма да споря - Blinded No More, Replica, Victoria's Secret, Sing in Silence, Full Moon - поне мен това ме запали, но всичко беше придружено с толкова много излишни коментари, заучени пози, и евтини закачки като "some underwear music - Victoria's secret", че групата сама не ми даде да я приема на сериозно. Цикламения сутиен,които цъфна на единия микрофон само доказа атмосферата на тази пародия на метъл концерт, която се получи. Естествено, публиката, която беше напред това не го усети... моля ви, в екстаз бяха младите момичета не усетили истинска любов,... Още си обичам момците, ама да рева, че искам на техен концерт пак - мне.
И... drumroll, please.. PARADISE LOST.
Good evening, ladies and gentlemen...
Още една група, чийто първи концерт в България бях изпуснала тежко, и тук вече бях в екстаз аз самата. Английската класа си каза думата. От целия фест това е изпълнението, от което съм най-доволна. Нямаше такава тежест, толкова сила и всичко да е абсолютно естествено - просто британски аристократи знаещи перфектно какво правят. Да, малко прекалиха с новите парчета, но това беше... for one second. Чухме и емблематичните Say Just Words, Forever Failure, As I Die... До утре мога да обяснявам колко това Е групата, който си знае - знае.
И с помитането от английските дуум легенди Paradise Lost свърши този ден... последва нужната реанимация, мента и спрайт на плажа, пропаднала подписка (signing!) и с нови сили и изгаряния към 6 часа на 17ти юли се пристигна на стадиона...
Програмата - Sylosis, Tiamat, Moonspell, Opeth..
Sylosis не бях слушала преди, и в момента убийте ме, не мога да си спомня много и впечатленията си. Не бяха зле момците, но моята глава беше гръмнала вече... извинения.
Tiamat може би бяха единствената група, която пристигна със закъснение на сцената, но си изплатиха грешката пре-добре! Познато парче ми беше само Cain, и то в благодарение на българите от Balkhara, който свириха не лош кавър... Tiamat са големи. И като присъствие на сцена и като музика, невероятни вокали, страшни музиканти, публиката ги обожава... какво повече?! А да - за финал парче с Fernando Riberio (Moonspell) и Mat Korr (на когото после стиснах ръката!! както и на единия китaрист на Tiamat!) - 3ма вокали на сцена - сладко,сладко, слааадко! В момента като добър кретен си изтеглих няколко албума и започвам да се подготвям.... за следващия път примерно. Очарована все пак.
Moonspell... аз ли се изморих да пиша, че все по-кратко или просто почнаха да стават все по-непознати групи не знам... Moonspell са име, не случайно защо. Тук наблюдавах концерта от малко по-встрани и се изумих колко много ентусиазирани фенове имаше, наистина лудница. Вокала в далечината приличаше на Ronnie James Dio, което беше една много хубава препратка, получи се някак си... митично. Родния португалски на бандата разнообрази много, осветлението беше изключително добре обмислено... страшна гледка като цяло.
И дойде време за шведските царе на романтичната депресия... Opeth. Не, не говорим за криво разбрана романтика! Говорим за музика и красота сляти в едно. И малко кавъри на Judas Priest, Deep Purple - Smoke on The Water (пробваха,не им се получи... публиката не знаеше текста) и Right Said Fred - I'm too sexy - да кажем, че Mikael ръси най-култовите лафове. След като обясни как е свалял мацки с балади и след това изсвириха In My Time Of Need нямаше как да не се влюби човек. Земни пичове, много - чак се стреснах - музиката им е толкова душевна и силна, тъжна, изпълнена с болка и какво ли още не... а те са пичове. Странни хора, странни времена. Нищо, и ние сме пичове, все пак публиката хедбенгва без музика, и се смя с глас на "следващата песен е кавър на *гореспоменатото* I'm too sexy...", или почва наш Mikael да свири някаква балада, цялата публика се чуди какво е това... непознато е, може би е ново парче? Никой не ни е казал... един куплет и "Judas Priest". Този се шегува, сириъсли, обожавам го! Имах чувството,че са свирили 20 минути... толкова много исках да продължат. Прекрасна банда.
Ден 3 - затвърдели загаряния, лек махмурлук, цаца и бира на плажа, Sucide Angels, Lake of Tears , Arch Enemy. Аз - не слушам и едно от 3те, там съм за да вдигна ниво.
Suicide Angels ги пропуснах, извинете. После казаха, че били гаден траш... че траша не е гаден, до колкото си спомням за тях не знам.
Lake of Tears - хм,хм... преди време някой ми ги беше препоръчал, дръпнах 2-3 песни и не помнех защо не ги слушам. Сетих се. Монотонни, скучни, някак си биещи на хеви. Не лоши музиканти, ама аз ходих за понички докато свириха... Добър фен съм.
Arch Enemy - ГОЛЕМИ. Това,че аз се бунтувам срещу женски харш вокали не значи, че не мога да оценя постиженията на такива мацки. Angela e мацкаТА. Супер енергична, супер дива, страхотен вокал, точно метъл мадамата! Напомняше на Doro Pesch, но Angela някак си е следващото ниво... успяла е в сцена, която е масово мъжка и то е една от най-добрите, които съм чувала. Евала, момиче!
Arch Enemy се бяха погрижили от всякъде... голям чаршаф на заден план, по-малък на преден, всеки от бандата с бяла лента на рамото със символа на групата (не, не със свастика), страхотни китари, дръм соло (1вото за Каварна тази година, мега добро!), сола, страшна визия на сцена определено - не случайно публиката полудя. Имаше и един пич с плакат "Marry me, Angela, I (skull) you!" - мня, нямаше сватба, и един приятел беше обещал да си хвърли гащите по жената на вечерта... и това не се случи. Много несериозно отношение!! И пак, не съм фен, но бандата заби.
С понеделника дойде и лекия махмурлук, нежеланието за тръгване и твърдия край на този фест. Липсва ми атмосферата, зверски ми липсва! Може би защото за първи път съм с 3дневен билет за първи път го и усещам така, но това не беше просто концерт, беше метъл фест и беше великолепно! Живот и здрав до година чакам Machine Head, Lamb of God и не знам какво още.. Ама съм на вълна метъл.
И за отегчените - извинете...
Първото си е първо - организацията, както винаги, беше брилянтна, звука доволно добър, самата Каварна чиста, спретната и изпълнена с цветенца, плажът й отвратителен, но пък компанията толкова яка, че не остана време за оплакване!
*снимките са много зле, знам... но да има!*
15ти юли... Като добри деца успяхме да пристигнем в Каварна към 4 и малко, умрели от глад и жадуващи бира, в следствие на което на мига се забихме на скара/бирата баш пред стадиона, и по-гадни кюфтета съм яла, но имаше бира! Квартира, душове и знаем си Каварна Рок Фест - щом програмата казва,че ще почнат в 6, значи ще е в 6. Към толкова и 15 се замъкнахме към стадиона и точно тогава благослових обстоятелствата, защото си бях взела гривничка предварително, а опашката беше голяма.
Първи забиха Dreamshade - за пръв път чувам момците, но съм доста доволна. Яко свириха някакъв мело дет, вокала им изглеждаше яко алтърнатив/хип хоп, а се оказва, че ми е и набор, което го прави още по-готин, а и бяха много благодарни към публиката, което без да се лъжем си го обичаме. Не, никак не звучаха фалшиви и позиращи в благодарностите си, за подобно поведение след съвсем малко.
По часовник в 7 се пуснаха шведските красавци Katatonia, които очаквах с нетърпение, особено при разочарованието ми от пропадналия им концерт преди време. Бяха си на ниво, сетлистът беше силен, особено доволна съм от присъствието на парчета като July, My Twin, Leaders, Ghost of The Sun, но като цяло... липсваше мощ. Парчетата на Katatonia винаги са били доста по-атмосферични от колкото помитащи и може би точно това ми куцаше, но никак не бих обвинила бандата... просто са за солов концерт където човек може да се потопи в атмосферата им изцяло, а не слънчева Каварна.
Дойде и моментът за Sonata Arctica... много много противоречивия момент. Слушам Sonata от може би вече 5-6-7 години и умрях от яд когато изпуснах първия им концерт в Каварна, та това беше наистина мечтан миг! Преди да излязат на сцена публиката се обърна изцяло оказвайки се 80% жени на предните редове и то жени пред оргазъм, имам съмнения, че някой го достигнаха по време на концерта. И излязоха Sonata Arctica... и да, наистина бях щастлива, и за точно 3 песни ми го скапаха... Имаше приятни моменти в сетлиста, няма да споря - Blinded No More, Replica, Victoria's Secret, Sing in Silence, Full Moon - поне мен това ме запали, но всичко беше придружено с толкова много излишни коментари, заучени пози, и евтини закачки като "some underwear music - Victoria's secret", че групата сама не ми даде да я приема на сериозно. Цикламения сутиен,които цъфна на единия микрофон само доказа атмосферата на тази пародия на метъл концерт, която се получи. Естествено, публиката, която беше напред това не го усети... моля ви, в екстаз бяха младите момичета не усетили истинска любов,... Още си обичам момците, ама да рева, че искам на техен концерт пак - мне.
И... drumroll, please.. PARADISE LOST.
Good evening, ladies and gentlemen...
Още една група, чийто първи концерт в България бях изпуснала тежко, и тук вече бях в екстаз аз самата. Английската класа си каза думата. От целия фест това е изпълнението, от което съм най-доволна. Нямаше такава тежест, толкова сила и всичко да е абсолютно естествено - просто британски аристократи знаещи перфектно какво правят. Да, малко прекалиха с новите парчета, но това беше... for one second. Чухме и емблематичните Say Just Words, Forever Failure, As I Die... До утре мога да обяснявам колко това Е групата, който си знае - знае.
И с помитането от английските дуум легенди Paradise Lost свърши този ден... последва нужната реанимация, мента и спрайт на плажа, пропаднала подписка (signing!) и с нови сили и изгаряния към 6 часа на 17ти юли се пристигна на стадиона...
Програмата - Sylosis, Tiamat, Moonspell, Opeth..
Sylosis не бях слушала преди, и в момента убийте ме, не мога да си спомня много и впечатленията си. Не бяха зле момците, но моята глава беше гръмнала вече... извинения.
Tiamat може би бяха единствената група, която пристигна със закъснение на сцената, но си изплатиха грешката пре-добре! Познато парче ми беше само Cain, и то в благодарение на българите от Balkhara, който свириха не лош кавър... Tiamat са големи. И като присъствие на сцена и като музика, невероятни вокали, страшни музиканти, публиката ги обожава... какво повече?! А да - за финал парче с Fernando Riberio (Moonspell) и Mat Korr (на когото после стиснах ръката!! както и на единия китaрист на Tiamat!) - 3ма вокали на сцена - сладко,сладко, слааадко! В момента като добър кретен си изтеглих няколко албума и започвам да се подготвям.... за следващия път примерно. Очарована все пак.
Moonspell... аз ли се изморих да пиша, че все по-кратко или просто почнаха да стават все по-непознати групи не знам... Moonspell са име, не случайно защо. Тук наблюдавах концерта от малко по-встрани и се изумих колко много ентусиазирани фенове имаше, наистина лудница. Вокала в далечината приличаше на Ronnie James Dio, което беше една много хубава препратка, получи се някак си... митично. Родния португалски на бандата разнообрази много, осветлението беше изключително добре обмислено... страшна гледка като цяло.
И дойде време за шведските царе на романтичната депресия... Opeth. Не, не говорим за криво разбрана романтика! Говорим за музика и красота сляти в едно. И малко кавъри на Judas Priest, Deep Purple - Smoke on The Water (пробваха,не им се получи... публиката не знаеше текста) и Right Said Fred - I'm too sexy - да кажем, че Mikael ръси най-култовите лафове. След като обясни как е свалял мацки с балади и след това изсвириха In My Time Of Need нямаше как да не се влюби човек. Земни пичове, много - чак се стреснах - музиката им е толкова душевна и силна, тъжна, изпълнена с болка и какво ли още не... а те са пичове. Странни хора, странни времена. Нищо, и ние сме пичове, все пак публиката хедбенгва без музика, и се смя с глас на "следващата песен е кавър на *гореспоменатото* I'm too sexy...", или почва наш Mikael да свири някаква балада, цялата публика се чуди какво е това... непознато е, може би е ново парче? Никой не ни е казал... един куплет и "Judas Priest". Този се шегува, сириъсли, обожавам го! Имах чувството,че са свирили 20 минути... толкова много исках да продължат. Прекрасна банда.
Ден 3 - затвърдели загаряния, лек махмурлук, цаца и бира на плажа, Sucide Angels, Lake of Tears , Arch Enemy. Аз - не слушам и едно от 3те, там съм за да вдигна ниво.
Suicide Angels ги пропуснах, извинете. После казаха, че били гаден траш... че траша не е гаден, до колкото си спомням за тях не знам.
Lake of Tears - хм,хм... преди време някой ми ги беше препоръчал, дръпнах 2-3 песни и не помнех защо не ги слушам. Сетих се. Монотонни, скучни, някак си биещи на хеви. Не лоши музиканти, ама аз ходих за понички докато свириха... Добър фен съм.
Arch Enemy - ГОЛЕМИ. Това,че аз се бунтувам срещу женски харш вокали не значи, че не мога да оценя постиженията на такива мацки. Angela e мацкаТА. Супер енергична, супер дива, страхотен вокал, точно метъл мадамата! Напомняше на Doro Pesch, но Angela някак си е следващото ниво... успяла е в сцена, която е масово мъжка и то е една от най-добрите, които съм чувала. Евала, момиче!
Arch Enemy се бяха погрижили от всякъде... голям чаршаф на заден план, по-малък на преден, всеки от бандата с бяла лента на рамото със символа на групата (не, не със свастика), страхотни китари, дръм соло (1вото за Каварна тази година, мега добро!), сола, страшна визия на сцена определено - не случайно публиката полудя. Имаше и един пич с плакат "Marry me, Angela, I (skull) you!" - мня, нямаше сватба, и един приятел беше обещал да си хвърли гащите по жената на вечерта... и това не се случи. Много несериозно отношение!! И пак, не съм фен, но бандата заби.
С понеделника дойде и лекия махмурлук, нежеланието за тръгване и твърдия край на този фест. Липсва ми атмосферата, зверски ми липсва! Може би защото за първи път съм с 3дневен билет за първи път го и усещам така, но това не беше просто концерт, беше метъл фест и беше великолепно! Живот и здрав до година чакам Machine Head, Lamb of God и не знам какво още.. Ама съм на вълна метъл.
И за отегчените - извинете...
четвъртък, 14 юли 2011 г.
real rpg ideas
Повечето ми приятели, да не кажа и всички са залитали по някой герой и не, не говоря за принца на бял кон, по който си пада всяка малка принцеса, говоря за онзи герой, който искаш да бъдеш.
Дали ще е от филм, книга,игра, историята на гордото човешко племе или някоя тотална фикция зародила се в главата ни в някоя нощ посветена на инсомниа, винаги сме искали да бъдем поне малко като този Човек. Честта, достойнствата, уменията и чарът на въпросния нямат граници, често се оказва и с голям късмет, нали някак все оцелява. Понякога спасява човечеството, понякога се оказва важна част от неговата гибел, но винаги е запомнен.
Въпросът, който обаче се ражда в главата ми е защо не го правим?
Следната картинка... мързелива сутрин, в която нищо не се случва и след 2 часа филм в съзнанието излиза една идея... защо да не стана като Александър Велики (примерно)? Защо не бъда по-честен, по-добронамерен и по-горд, защо се впрягам в глупости когато мога да бъда воден от една голяма идея? Или да се науча да скачам на 2 метра... Все нещо желано, адски нереално, но видяно през очите на фенът - толкова мечтано. И да, дори и да не мога да паля неща с очите си, да бъда tomb raider или да водя армии срещу силите на Мордор, защо поне не отговарям по чест и цели на тези хора? Да стана, да не се излежавам половин час, след това да лигавя 1 кафе цяла сутрин и за полезна дейност да приемам измиването на съдовете, за вечерна награда бира с приятели, а просто да направя НЕЩО с живота си вдъхновен... от любимия герой ако ще!
Или любовта... защо си търся глупака от съседната маса и приемам да си легна с най-симпатичното момиче в бара, а не се боря за сърцето на любимият с години, знаейки, че любовта, която ще имаме ще е всичко и ще си заслужава? Ромео и Жулиета умряха, защото не можеха един без друг, а аз си рева по некъв тъпак, които и един смс не ми пише. Великолепна личност ставам, вдъхновение имам, но сили да го следвам... а може би просто не съм такъв човек и времето не е такова. А, секунда, половината велики личности не са живели в най-подходящото си време... а, ъм... та да, чаша кафе си мислих.
Но все пак ще си сложа на десктопа снимка на въпросния вдъхновител, току виж ме сетила нещо един ден (да, на моя десктоп е cersei lannister, гък да не съм чула!)
Не знам на теб, драги ми читателю, това звучи ли ти познато, но някак си съм го виждала в очите на мнозина. Възхищението към фикционалния герой и дълбоката сигурност, че това няма как да се получи, без дори да е пробвано.
Но защо тогава имаме въобще това възхищение, когато сме приели, че няма да бъдем такива? Явно не сме. Не го виждам, не може да се възхищаваш на някого и да не искаш да си поне малко като него/нея. Когато имало желание имало и начин...
Идеята ми, ако не си пролича, най-нелитературно да обясня аз, е че... не пробваме да бъдем по-големи. Седим си в тихо вдъхновение мислейки прекално много и правейки прекално малко, във всеки един аспект от живота ни. Не, идея си нямам как се прави, но продължавам след всяко гледане на X-men да търся някаква очарователна мутация в себе си, след всяка прочетена история на велик пълководец да мисля войни в главта си, да приемам яката елфка от поредната игра за модел на здрав дух в здраво тяло (не,че не я претрепвам по 3 пъти за час) и тей нататък...
...кафе щях да пия...или биричка?
Дали ще е от филм, книга,игра, историята на гордото човешко племе или някоя тотална фикция зародила се в главата ни в някоя нощ посветена на инсомниа, винаги сме искали да бъдем поне малко като този Човек. Честта, достойнствата, уменията и чарът на въпросния нямат граници, често се оказва и с голям късмет, нали някак все оцелява. Понякога спасява човечеството, понякога се оказва важна част от неговата гибел, но винаги е запомнен.
Въпросът, който обаче се ражда в главата ми е защо не го правим?
Следната картинка... мързелива сутрин, в която нищо не се случва и след 2 часа филм в съзнанието излиза една идея... защо да не стана като Александър Велики (примерно)? Защо не бъда по-честен, по-добронамерен и по-горд, защо се впрягам в глупости когато мога да бъда воден от една голяма идея? Или да се науча да скачам на 2 метра... Все нещо желано, адски нереално, но видяно през очите на фенът - толкова мечтано. И да, дори и да не мога да паля неща с очите си, да бъда tomb raider или да водя армии срещу силите на Мордор, защо поне не отговарям по чест и цели на тези хора? Да стана, да не се излежавам половин час, след това да лигавя 1 кафе цяла сутрин и за полезна дейност да приемам измиването на съдовете, за вечерна награда бира с приятели, а просто да направя НЕЩО с живота си вдъхновен... от любимия герой ако ще!
Или любовта... защо си търся глупака от съседната маса и приемам да си легна с най-симпатичното момиче в бара, а не се боря за сърцето на любимият с години, знаейки, че любовта, която ще имаме ще е всичко и ще си заслужава? Ромео и Жулиета умряха, защото не можеха един без друг, а аз си рева по некъв тъпак, които и един смс не ми пише. Великолепна личност ставам, вдъхновение имам, но сили да го следвам... а може би просто не съм такъв човек и времето не е такова. А, секунда, половината велики личности не са живели в най-подходящото си време... а, ъм... та да, чаша кафе си мислих.
Но все пак ще си сложа на десктопа снимка на въпросния вдъхновител, току виж ме сетила нещо един ден (да, на моя десктоп е cersei lannister, гък да не съм чула!)
Не знам на теб, драги ми читателю, това звучи ли ти познато, но някак си съм го виждала в очите на мнозина. Възхищението към фикционалния герой и дълбоката сигурност, че това няма как да се получи, без дори да е пробвано.
Но защо тогава имаме въобще това възхищение, когато сме приели, че няма да бъдем такива? Явно не сме. Не го виждам, не може да се възхищаваш на някого и да не искаш да си поне малко като него/нея. Когато имало желание имало и начин...
Идеята ми, ако не си пролича, най-нелитературно да обясня аз, е че... не пробваме да бъдем по-големи. Седим си в тихо вдъхновение мислейки прекално много и правейки прекално малко, във всеки един аспект от живота ни. Не, идея си нямам как се прави, но продължавам след всяко гледане на X-men да търся някаква очарователна мутация в себе си, след всяка прочетена история на велик пълководец да мисля войни в главта си, да приемам яката елфка от поредната игра за модел на здрав дух в здраво тяло (не,че не я претрепвам по 3 пъти за час) и тей нататък...
...кафе щях да пия...или биричка?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
