real rpg ideas

Повечето ми приятели, да не кажа и всички са залитали по някой герой и не, не говоря за принца на бял кон, по който си пада всяка малка принцеса, говоря за онзи герой, който искаш да бъдеш.
Дали ще е от филм, книга,игра, историята на гордото човешко племе или някоя тотална фикция зародила се в главата ни в някоя нощ посветена на инсомниа, винаги сме искали да бъдем поне малко като този Човек. Честта, достойнствата, уменията и чарът на въпросния нямат граници, често се оказва и с голям късмет, нали някак все оцелява. Понякога спасява човечеството, понякога се оказва важна част от неговата гибел, но винаги е запомнен.
Въпросът, който обаче се ражда в главата ми е защо не го правим?

Следната картинка... мързелива сутрин, в която нищо не се случва и след 2 часа филм в съзнанието излиза една идея... защо да не стана като Александър Велики (примерно)? Защо не бъда по-честен, по-добронамерен и по-горд, защо се впрягам в глупости когато мога да бъда воден от една голяма идея? Или да се науча да скачам на 2 метра... Все нещо желано, адски нереално, но видяно през очите на фенът - толкова мечтано. И да, дори и да не мога да паля неща с очите си, да бъда tomb raider или да водя армии срещу силите на Мордор, защо поне не отговарям по чест и цели на тези хора? Да стана, да не се излежавам половин час, след това да лигавя 1 кафе цяла сутрин и за полезна дейност да приемам измиването на съдовете, за вечерна награда бира с приятели, а просто да направя НЕЩО с живота си вдъхновен... от любимия герой ако ще!
Или любовта... защо си търся глупака от съседната маса и приемам да си легна с най-симпатичното момиче в бара, а не се боря за сърцето на любимият с години, знаейки, че любовта, която ще имаме ще е всичко и ще си заслужава? Ромео и Жулиета умряха, защото не можеха един без друг, а аз си рева по некъв тъпак, които и един смс не ми пише. Великолепна личност ставам, вдъхновение имам, но сили да го следвам... а може би просто не съм такъв човек и времето не е такова. А, секунда, половината велики личности не са живели в най-подходящото си време... а, ъм... та да, чаша кафе си мислих.
Но все пак ще си сложа на десктопа снимка на въпросния вдъхновител, току виж ме сетила нещо един ден (да, на моя десктоп е cersei lannister, гък да не съм чула!)

Не знам на теб, драги ми читателю, това звучи ли ти познато, но някак си съм го виждала в очите на мнозина. Възхищението към фикционалния герой и дълбоката сигурност, че това няма как да се получи, без дори да е пробвано.
Но защо тогава имаме въобще това възхищение, когато сме приели, че няма да бъдем такива? Явно не сме. Не го виждам, не може да се възхищаваш на някого и да не искаш да си поне малко като него/нея. Когато имало желание имало и начин...
Идеята ми, ако не си пролича, най-нелитературно да обясня аз, е че... не пробваме да бъдем по-големи. Седим си в тихо вдъхновение мислейки прекално много и правейки прекално малко, във всеки един аспект от живота ни. Не, идея си нямам как се прави, но продължавам след всяко гледане на X-men да търся някаква очарователна мутация в себе си, след всяка прочетена история на велик пълководец да мисля войни в главта си, да приемам яката елфка от поредната игра за модел на здрав дух в здраво тяло (не,че не я претрепвам по 3 пъти за час) и тей нататък...

...кафе щях да пия...или биричка?