The Runaways - историята говори, но киното мълчи

The Runaways е поредната биография занимаваща се с легендите на 20ти век, а именно рок музикантите. В случая говорим за жени - Joan Jett & Cherie Currie доста приятно изиграни от Kristen Stewart (дразнещата мацка от Twilight, която тук хич не е толкова дразнеща, напротив, даже е доста симпатична) и Dakota Fanning (която хич не е безизвестна за годините си...) съответно.
Сюжета определено е интересен, аз лично съм голям почитател на биографиите, актьорксата игра ме изненада приятно, имаше няколко доста рпиятни кадъра, които заслужаваха снимки...
Но ми писна от кино, което се базира на неописуемо добър материал, а реално е адски досадно. Прекално много размисли, прекално много празни кадри и прекалено малко 'екшън'. И под празни кадри нямам предвид онези многозначи минутки с взиране в окото на главния герой, имам предвид просто взиране нейде, без смисъл, без да е на място. А и истроията беше доста калпаво слепена... как скочихме от едно на друго, така и не разбрах. Може би за някого, запознат с материала ще е доста по-приятен филм.
Та... надали мога да дам точна причина,защо филма беше доволно скучен, но повярвайте ми, беше. И все пак си заслужава гледането, защото разпалва любопитството към образите и какво се е случило с дамите, написали половината истроия на съвремения рок.
Кратко, но от сърце.

Въобще, някой позволява ли си мечти, когато на другия ден има изпит?

Здравейте,
Казвам се Калина Пантелеева, наброр '91 съм и утре (опс, грешка, днес) съм на матура по БЕЛ. Сега е момента да обясня колко съм притеснена, колко е важно и да пожелая късмет, успех, отлични оценки и тей нататък на всичките си връстници, които утре са на моето дереже. Ем, майната ви.

Значи учим 12г., знаем, че сме на матури от поне 2 и последната седмица се очаква да се скъсаме от учене и нерви, за да блеснем с несъщестуващи знания и (успешно) преписване. Аааа и от добри намерения към другарчетата, и те да се представят добре.
Извода е скромен - 12г. спим в часовете по литература, проклинаме родния си език понеже не може да вкарваме звучното fuckin' във всяко изречение и ако ни попадне вестник, обръщаме на вицовете отзад, но появи ли се тя, пресветлата матура, ние сме загрижени и заинтересовани, защото от това ни зависи бъдещето.

Тест за интелигентност, anybody? Понеже, както съм споменавала, съм заобиколена от идиоти. Поетите никой не ги разбра, романтите всички ги прочетоха, фейлетон още не знам какво е. И ВСИЧКО за една оценка,която ще отиде в дипломата, с която ще се кандидатства в някой ВУЗ и от там ще започне 'истинския живот'.
Ако това е Истината и ако за това се живее, мерси.
Може да съм с грешка, може това да се цени, може това да трябва, може после да съжалявам, че не съм си скубала косите тея дни... всичко може.
А може и да приемем,че нещата се случват, да направим най-доборото,което можем и да бъдем искрени когато осъзнаем за какво живеем.

Порнографията е пълна. Видях сумати хора, които не знаят на коя страна да обърнат книгата, когато я отворят, ала ще блесват на матурата. Видях хилядо пожелания за това събитие, сякаш е най-важното за тези 12г образование. Видях как интелигентни личности си забравят интересите, за да следват 'правилния път'.
Не видях някой да си следва мечтите. Въобще, някой позволява ли си мечти, когато на другия ден има изпит?

Всички казват,че е важно - и мама, и тати, и даскалите, и приятелите, и съучениците, и котката сигурно това има предвид под 'мяу' докато гледа в паничката си... та нали някой, трябва да учи, да работи, че да я изхранва!

Или както каза един приятел (a.k.a. BATTERY) - "не знаеш колко съм загрижен какви простаци ще я вземат и ще влязат в университетите и после някой ден ще ми стане шеф".
За това се оправляваме от простаци, защото някой си къса нервите заради... матурата.

малко "публицистика" BG'10 version. have fun.

Официално ми писна.
Заобиколена съм от идиоти.

Идиоти с политически убеждения, идиоти с музикални убеждения, идиоти със социални убеждения, идиоти с житейски убеждения, идиоти с убеждения... а кой позволи на идиотите въобще да имат убеждения!

Живеем в държава, в която единствената интелигентна политика е иронията базирана на случващата се такава, премиера ни е чалга звезда, свободата на словото е до там, че ни е страх да си кажем какво мислим, а понякога и просто спираме да мислим и накрая някой идва и ни казва ‘гордейте се,че сте българи’. Родната картинка продължава с боклук по улиците и нямам предвид опаковки и торбички. Защото населението на милата ни България май става само за бой.

Народното дело, дори в светлата ни история е работа на 30ина човека, останалите са проливали кръвта си. И поклон пред паметта им, защото са намерили призванието си и са го последвали достойно.

Но какво се случва с войнишките маси България 2010? Младите хора, които в правилното историческо време, би трябвало да се борят за територии, свобода, каквото дойде, сега висят по дискотеки, кафенета, пейки и единственото,за което се борят е да не забраняват пушенето на обществени места. И не ги виня, ха, та как да очаква човек мнение от маса. За това им трябва водач, от както свят светува е така.
И ето, появява се водач... но ако той/тя е идиот?!
А познайте. Води ги на смърт.

Интелигенцията ни е в шоу бизнеса. Защото, ако българина чуе от новините, че нещо страшо става, ще вземе да се обиди, притесни и паникьоса – все пак новините са го казали! И тъй като живеем във век на комуникацията, това би довело до излизане по улиците и търсене на решение на проблема. Като например... да подпаилм 6 кошчета за боклук, да разпънем 3 грозни плаката, да постоим час на студа и УРА – ние оставяме следа, поправихме нередното, айде аривидерчи. Когато е от Шоуто – може, та това е поредния скеч, реално нещата е стоят така, тея се правят на интересни... Ми да, интересни са. Защото хортата с акъл още се намират под някой и друг капак, но спокойно, драги граждани, скоро няма да е така.

Защото вратите на бъдещето се отварят за амбициозни глупци удобни на кукловод, играещ пиеса. Споменах ли, че куловода дори не може да чете? Образование му липсва, сещате се. И светът в BG ’10 се изгражда с мечти за оцеляване и европейски субсидии, идеалите отдавна отидоха на вятъра. Офф... тез идеали ги дъФча от години. Да приема, че са мъртви, а? Желанието да се държиш интелигентно тук и сега е мъничко недопустимо. Еквивалентно е на елитаризъм, егоизъм, консерватизъм и садизъм, а това са твърдо забранени от демокрацията направления на човешката психика. За това животът протича така... интелигентите са длъжни да затъпеят, защото масите ги убиват. Масите са принудени да убият интелигентите... защото не ги разбират. А на кого му трябва нещо,което не разбира...

Заобиколена съм от идиоти. Оглеждам се по улицата и се уверявам. Говоря с хората и те ми го показват. Ха,че те дори си го пишат по фейсбук-а. Фейсбук = животът ви е поп-фолк. Като цяло е.

а на вън е слънцеее...

More Mountain Biking >>


Тъй де, кара ми се зверски. До сега цяла година си намирам глупави,глупави и по-глупави оправдания, защо не съм почнала да карам. Гумите ми имат нужда от напомпване, спирачните накладски от смяна (а малко набутах паричките отделени за това, опси) и тей нататък, но ми писна. Е, толкова лудо каране няма да си причиня, но след съвсем мъничко зарязвам клавиатурата и хващам байка.
Всъщност, напоследък големия ми проблем е,че откривам, че не съм чак толкова луда колкото си мисля, все ме хваща шубето. Soo... push the limits, baby.
Та, аз и моята лейм личност, която все пак е ужасно самовлюбена, отиваме да се усмихваме на пичовете в OMV да ни напомпят гумите.

Какво ме дразни напоследък?

малко хейтване за лека нощ...

---facebook
Ама вземете си маниашкия клюкарник,без който напоследък половината население не може да живее и идете на село да копаете истинска ферма! То не бе спам, то не бяха идиотски групи. И не съм видяла един човек, който да се държи интилигентно в този сайт! Та дори аз (!!!!!) се държа като тъпанарка, сякаш самото местенце те предразполага. И знаете ли какво?! Любимата ми група (а в този сайт сигурно има и група "пържени картофи, оле!" - човек не трябва да е сам в любовта си към пържените картофи...) - 1,00,00,00 people before 9th july 2010 and facebook will stay free!!. МУХАХАХА. Искам шибания facebook да стане платен, та да ви е гадно и може би да спрете да го използвате (и аз включителноп, въпреки, че съм на километри от манията... както казваше един приятел - Гестапо просто трябва да знае всичко.)! Защото това е абсурдно, това не е сладко, не е мило, не е спомени. Като искате спомени - направете си албум с истински снимки и накарайте приятелите ви да напишат по нещо на снимката - с химикал!
темата носи продължение/
next:

---румяна желева
Тази жена малоумна ли е или да?!
Не случайно пиша имената и с малка буква, не заслужава повече.
Първо - страшен английски, мацко, разби ми представите за българско образование. Второ - не си виновна,че не си особенна красавица, да не се изкажа и по-грубо, ама поне да имаше интелигенто държание! Било то и преструвка, поне на визия да го докарваше. Трето - ТАЯ МАЛОУМНА ЛИ Е?! Четвърто - изложи България пред цяла Европа, а Европа помни и си вади изводи. Благодарим ти. Какви несвързани глупости говориш, за сега, ще си спестя коментара. И най-ужасното пето... в каква страна живеем щом такива хора са допуснати до управленчески места? Жал ми е, реве ми се. До къде стигна българинът? Да ни управлява бодигард, чиято любима певица е Ивана и да викаме колко е хубаво. Ако едно време политиците играеха театър, то сега от театъра останаха само намачканите билетчета по пода. И народът ги подкрепя! Та не говорим въобще какво са направили за държавата, то всички правят едно и също,а някои и по-лошо. Виж те се, достатъчно личности го казаха. И съветвам гордите български граждани да се погледнат също.
темата носи продължение/
next:

---любовни драми
Да,да, любовта е едно от най-прекрасните неща в този живот и понякога си заслужава да се живее само заради нея. Съгласна съм с клишето. Но, скъпи мой приятели, познати, съученици, съграждани, съдържавници, обяснете ми в кое клише се казва, че любовта задължително е идиотщина? Да приемем,че наистина сте тооолкова влюбени, окей, прекрасно за вас. Сегаа... защо като сте влюбени се държите като тотални идиоти?! То не бяха лигни, не бяха преструвки, не бяха 6 часови обсъждания на гаджето на еди коя си как спал с еди коя си докато тя сваляла неговия най-добър приятел в тоалетната на...И все пак, любимото ми остават дългите драми на тема "обичаме ли се или не се обичаме? И сега какво ще правим?" - чувате ли се! Като се обичате сте заедно, като не - всеки си го страда както може. Какво обсъждате?! За нищо не се заканвам защото скоро не ми се е случвало да съм in love, но... нека не позволяваме на мъжа/жената отсреща да убие и малкото ни лични виждания.
темата носи продължение/

стига толкова за днес...за турските сериали,подписките в нета и баклавата по нова година - следващия път

лека нощ и сладки сънища! :))

10 Dead Fingers live in Gabrovo, club Faces, 18.12.2009г - петък

...или защо нашите момчета са прекално яки.

След някое и друго премеждие габровците 10 Dead Fingers излязоха на сцената на добре познатото ни клубче (a.k.a. под театъра)към 11 часа в една доволно студена вечер. И смело ще кажа, че така не съм се забавлявала на концерт от много време. Звученето беше мощно, емоциите великолепни и сякаш защото публиката бе главно от приятели и приятели на твоите приятели, атмосферата стана домушарска. В един момент дори прекално, но се очакваше вечните габровски легенди да се качат на сцена с групата, че и да изпеят някое и друго парче. А за смата група...

След дълго мислене с кого да се сравни музиката на 10 Dead Fingers се стигна до извода,че просто трябва да се чуят. Сравнително млада банда, която лично аз слушам за 2ри път мисля (в краен случай 3ти), на живо и колкото и да ми се иска, още не мога да споделя мнение за звук на запис. Много добро технично и музикално представяне и макар и барабанистът им да бе с момчетата само от месец, младежът си знаеше урока. Долавяше се някакво притеснение, ала публиката се постара максимално и резултат имаше - толкова крещене не е било от много време.

Сетът беше само то авторски парчета, което е достойно за уважение само по себе си, да не говорим,че и парчетата бяха добри. Единственият кавър бе Hey Joe (John) на Джими Хендрикс, който самият вокалист описа като "запазена марка на групата". Заради ограничения репертоар, 1вото парче - Protest бе повторено, но нямаше недоволни, напротив. По план, вечерта се очакваше да свирят и софиянците от Fyeld,но заради снежното време това не се случи, което накара габровци да разлеят максимално сетът, та да няма недоволни. Като цяло имаше доста почивки за по наздраве, което много ми хареса като идея - пропуска се онзи момент, в който те заболява главата от много силен звук наведнъж. Така се свири, сърдечно, живо, уникално и с контакт с публиката, достоен за отличие, което каквото и да си говорим - остава като водещ спомен за музиканта на сцената.

10 Dead Fingers свириха от сърце, както все по-малко музиканти могат! Разхахдоа се максимално и искрено пожелавам възходящо развитие, заслужават си го!


















myspace
10 dead fingers:
Николай Златев -вокал,китара
Петър Антонов -бас
Иван Кочев -барабани

photos by me, а един ден може да се науча и ревюта да пиша...

...и тогава той изяде един плъх.

...и тогава той изяде един плъх. Един прекрасен не много малък и прилично голям сив плъх с уши, опашка, зъби, козинка и всякакви такива неща, присъщи на хубавите плъхове.
- Е защо, по дяволите, ти беше да изяждаш животното!?
- Ей така, изядох го, защото мога. Както ти ядеш сърца, така аз изядох плъха.
- Глупости, аз не ям сърца.
- Ми и аз плъхове.
- Офф, давай да се махаме от тук, че и без това я загазихме.
- Както кажеш, когато кажеш, къдтео кажеш, както кажеш...
Айде пак същата песен и двамата потеглиха към изхода. Влизайки в старата къща тя очкваше, че ще намерят плъхове, ама най-малко очакваше той да ги яде. Спонтанно решение, кауза някаква, идея зла, давай да ядем, че само това ни остана. Всъщност, той се държеше тъпо от има-няма 2 седмици. Спря алкохола, отказваше на всякаква дрога, та дори шоколад не близваше. Смучеше някакви цигари, ама един Бог знае защо, пък и повече от толкова не си правеха труда да попитат.
Върхва вече по малка светла уличка с черешови дървета, китни къщички, заспали кучета, щастливи стопани наближили времето си да се сбогуват със света и техните внуци. Идилия от класа. Странно местенце за призначната изоставена къща в подножито на хълма. Сякаш хората го правят нарочно. Оставят една грозна стара къща в прекрасния си кваратал, за да им помага да се различават от нея. Да я поглеждат и да казвах „ах ние колко сме добри” и отново да се връщат към почти перфектното си битие. Не, че в него няма плъхове, просто се крият по дупките си. А в къщата? В нея имаше складирани спомени и тайни. Не, нищо страшно, освен малко минало. От онова старо време, което дори спомените не променяха. То си оставаше да гние, докато не изчезнеше все същото и загубено нарочно, а Луната отгоре само се подусмихваще тъжно, че за нейния блясък гниенето е немислимо.
- Къде отиваме?
- Където аз кажа.
- Слушам те.
- Прибираме се.
- Мне, отиваме отгоре на хълма, трябва да ти дам нещо.
- Дай ми го тук.
- Няма.
Каквито и неща да минаваха през главата и тя имаше любопитство за трима, което и помогна и да го поселдва. Може би, ако той знаеше, че само любопитството и я кара да държи ръката му и да се катери по камъните нагоре щеше да я остави да падне. Причудливи неща правтя хората за едното знание. Пропускат пътя, за да видят целта, от която да научат края... без въобще да си спомнят началото. За десерт се оплакват, че са си губили времето. А на въпроса, в какво биха желали да мине то, отговарят нещо от типа „полезни дейности...”.
- Трябва ли да се качваме чак до горе?
- Само ако искаш.
- Ами не искам, дай ми го сега и тук.
- Няма. Качваме се горе, разбира се, че трябва. За мен трябва.
Дърво след дърво, след дърво, след дърво, след клечка, след храст, след дърво, след дърво, след бръмбър, след перо, след дърво, след камък, след дърwо, след дърво, след черупка на орех, синьото небе и шума на рекичка... Най-важните детайли в момента. И още много други разнообразни моменти. Тя се влачеше нагоре, докато той бързаше сякаш слънцето щеше да залезе всеки миг. Дърпаше ръката и без да обръша внимание на показващите болка звуци, които тя издаваше, не, не че за него пътят нямаше значение. Ала не беше сигурен,че иска да го споедли с нея. Щяха да бъдат горе, заедно, а можеше и да отлетят на някъде после... ала по пътя тя просто трябваше да се движи.
Накрая стигнаха. Семпло, просто и лесно – стигнаха.
- Е?!
- Е какво?
- Какво щеше да ми даваш?
- Ама ти за това ли мисли през целия път. Обичам те, дай да поседнем. Ще видиш после какво ще ти давам, няма да избяга, е поне не вече.
- Моля? Да не е мъртво?!
- Мда, ще ти подарявам себе си.
- Глупости, ти не си мъртъв!
- Какво успокоение, защото не съм и това, кеото ще получиш. Ето, оставих ти опашката.
- Каква опашка? На плъха?!
- Същата. Опашката на моя плъх, на плъха, който изядох. Ето, заповядай, подарявам ти я.
- Отвратително...
И тя тръгна надолу по същия този хълм, без въобще да трябва да ходи където и да е. Не чу вика му след нея, и двмата знаеха, че повече няма да се видят, поне не и нарочно. Как така, опашка..
На хълма той седеше на земята и държеше същата тази тъй симпатична опашка на плъх. Приличаше му на цвете. На остро, странно цвете, плод на света, дете на зората, наведе се, изкопа малка дупка и сложи цветето в нея, стърчащо към небето. Усмихна се. И така той посади еидн плъх...